|
|
 БЛОГ/ Blog 14:03 |
|
|
Стихове на Атанас Далчев - 2 |
ПЛАДНЯ
Аз и стаята сме в сянка двама,
но на двора грее ярко лето.
Въздухът трепери като пламък.
Бялата стена отсреща свети.
Там стои една жена и пее,
с песен мие белия прозорец;
напевът е строен като нея
и като плътта и сластно-морен.
Спи дълбоко пладнята. Не лъхва
над деня отнийде лъх, ни вятър.
Съхнат устните, кръвта ми съхне.
Пее младата жена: разклатен
от ръката и прозорецът немирно
свети срещу слънцето и пълни
сянката на стаята ми с мълнии.
1929 г.
ОГЛЕДАЛО
Ти го чакаш от години цяли –
чудото дохожда всеки час.
Виж хамалина пред нас,
който носи огледало.
Той върви. И в огледалото израстват
улици, къщя, стобори,
а от дъното му светло идат хора
и като от клетка птици автомобили
изхвъркват бясно.
В миг разлюшкват се площади;
дървеса,
стрехи и балкони падат.
Блясват сини небеса.
Ти не се учудвай, че хамалинът
е приведен и върви едва!
Носи той в ръцете си човешки цял един
нов и дивен свят.
1937 г.
СИНЕОКОТО МОМЧЕ
Стаята полека потъмнява,
става тъмно като във гора.
Синеокото момче оставя
своята игра.
И привлечено от смътен тропот
от далечен тропот на коли,
спира пред големия прозорец
пролетния дъжд вали.
Въздухът трепери, лястовици
режат като ножици дъжда
и вървят по електрическите жици
капчици вода.
Малкото момче във здрача слуша
как расте градинската трева
и растат на неговите устни
някакви слова.
И само то почва да говори
с лястовиците, със вечерта,
със помръкналите кръгозори,
с Бога и света.
1930 г.
МЛАДОСТ
Денят изгряваше и утрото
изкукуригваше на двора
и нейде долу се отваряше
и се затваряше врата.
Мухите весело бръмчеха
и кацаха върху прозорците
и аз се мъчех да си спомня
що съм сънувал през нощта.
И после аз излизах тихо
и тръгвах в утринните улици,
и скитах, без да мисля нищо,
до късна вечер из града;
четях, вървейки, гласно фирмите
и гледах спрян под някой покрив
как по трамваените релси
тече дъждовната вода.
Или минавах край витрините
и отминавах безразличен,
защото сплитах в дълъг ритъм
внезапно звъннали слова,
и ме изпращаха с очи,
и ми се смееха момичетата
за очилата и за унеса,
и за нехайния вървеж.
По тъмно аз се връщах в къщи
и носех своята умора.
Вечерята бе сладка всекога
и меко – твърдото легло,
над мен една горяща лампа
и две в стъклата на прозореца,
и за да виждам ясно сънищата,
аз лягах си със очила.
1925 г.
ПРОЗОРЕЦ
Ето нашето зимно стъкло.
То не е, то не е сякаш същото:
няма вече ни пътя, ни къщите:
само бяла гора от сребро.
И през нея минават прегърнати
мойто братче и мойта сестра.
В посребрената бяла гора
накъде ли самички са тръгнали?
Те вървят върху сребърен път
и под мрежа от сребърни клони,
посребрени листа се отронват,
дъждове от листа ги валят.
Мойто братче и мойта сестра
преминават без страх под дърветата:
няма вълци, нито има ветър
в тази сребърна бяла гора.
Там е само вълшебната птица
с лъчезарните златни пера;
мойто братче и мойта сестра
нея търсят от цяла седмица.
Чак на седмия ден призори
ето тя затрептява, изгрява
и във миг се запалва гората
от горящите нейни пера.
Дървесата възпламват, искрят
И на капки сребро се разтапят.
И отново изникват къщята
И изплува познатият път.
1925
ЛЮБОВ
Над старото тържище ален
бе залезът като домат
и все тъй строен, все тъй млад
стоеше бедният хамалин.
Засипваше дрезгавина
очите, веждите му вече,
но не дойде и тази вечер
зеленооката жена,
която го веднъж повика
с очи, със поглед, без слова
и зарад тежкия товар
му заплати една усмивка.
Да би дошла и тази нощ…
да би му станала невеста…
до гроба би я носил весел
на гръб в широкия си кош.
И всеки гвоздей от обущата му
би грял в нощта като звезда,
когато долу през града
към къщи с нея ще се спуща.
Сънувате ли? Сам в света,
хамалинът стоеше влюбен.
И мракът от лика му груб бе
изтрил и сетната черта.
1927 г.
|
19 Януари 10, 14:03
 Коментари (5)
|
|
GEORGE ALEXANDROV/ ДЖОРДЖ АЛЕКСАНДРОВ 
