|
|
 БЛОГ/ Blog 12:16 |
|
|
Едно от нещата в Дънов |
Едно от най-впечатляващите твърдения на Дънов, което много ме е променило, (например, спасило живота и психиката ми по време на абстиненцията), и то е революционно и непризнато, защото е в разрез с “модерния” начин на мислене, е твърдението, че отделните клетки, органи в нашият организъм са живи същества – представете си ги като някакви златни мушички, или пък малки добри животинчета; въобще че всичко е одухотворено – че една мисъл и добра идея, е едно отделно от теб същество, с което се свързваш. А тези от нас които си знаят мисията са свързани много здраво с някое определено направляващо ги същество, което не им дава да се отклоняват от правия път (и в този смисъл Дънов казва, че “тези хора не са свободни”, не могат да живеят вече както си искат, откакто са се свързали с тая идея – но в положителен смисъл) . Не мисля че хората осъзнават до край БУКВАЛНО това което написах за живите същества като златни мушици, но за мен то е точно буквално. Не мога да го представя конкретно как е, по отношение на тялото – дали зад всеки орган стои определено същество (както има дух на водата, фея на въздуха, джудже на пръстта или гората, и пр. същества, защото и зад всяка стихия има одухотворено същество, с което можеш да разговаряш), или далеч по-раздробено трябва да го мисля – че всяка една клетка е отделно същество (вижте информацията за клетките) – така би се получило прекалено сложно, диалогът с тях. Но нямам нужда от прекалено конкретна представа, а тези абстрактните които заживяха в мен, ме устройват напълно. Та представете си, всеки път като заспиваме и се пренасяме в астралния свят, идват малки слуги, десетки на брой за да почистят тялото ни. Добре, представете си само в светлината на това което казах какво кощунство и мародерство представлява ценностната система на хората (невежество пълно!), агресията срещу тялото собствено и чуждо. Аз като осъзнах горната идея, предприех някакъв начин на живот на ПЪЛНО ЩАДЕНЕ, а и когато ми беше кофти с абстиненцията, и психиката даже се рушеше, всичко което имах като заложби вече почти нямаше смисъл, се захващах за тези малките да разговарям с тях, да ги утешавам и да казвам че ще спася малкото от тях, които са останали, а също че това което страдам сега, ще има смисъл после за много хора, за да не минават през същото. Захващах се да им пея или плача (Дънов казва, че някои хора могат да “плачат музикално, във вид на песен”) и така ми ставаше по-леко. Ако ги нямаше тези аксиоми, в които вярвам сляпо, до никъде нямаше да я докарам. Какво си мислят модерните хора, че всичко било относително; ако още малко помислят в тоя дух, всичко ще разрушат и ще се изпосамоубиват – обратното, има много аксиоми, работещи за нашето освобождаване.
Не можеш да живееш на износване, сякаш това е машина, всяка малка болка е писък на един от мъничките ти слуги, с които не си се отнесъл добре. Даже можеш да им казваш “лека нощ” и да разговаряш с тях. Те доброволно са влезли в тялото ти. Помислете, като пушат хората, как задушават тези същества. Те загиват, чудейки се защо господарят им се е оказал толкова жесток и за какво са пострадали, като са влези в тебе в името на някаква кауза, а понеже не мислят с думи, предполагам, а с интуиция и са пратени от светлината, загиват стоически, уважавайки желанието на милия господар да избере мрака и този път, и отново да не свърши светлото нещо, за което е роден, понеже се е изплашил от него, и мисли че без дим не може да успее да го свърши, и прощават докрай. Ние уважаваме малките животинчета, не бихме тровили мишка с дим ей така за развлечение, а себе си не сме се научили да се уважаваме. Хората пушат…точно заради високите каузи! За да привлекат към мозъка си именно съществата на творческата нагласа, вдъхновението и успокоението, за да се концентрират. Пушенето дава отвличане от дразненията на околния свят и помага на човек да се концентрира над главното, т.е. духовното, да влезе в настроение на съзерцателност, съчетана с точност на движенията и енергия, и да игнорира дребнавите и неприятни неща. Да, ама не! – Абсолютно същата концентрация може да се създаде в най-нормално състояние, без цигара!!! Точно трудното се състои в това да игнорираш външния свят, дори и когато тъмните сили определено ти пречат и се стремят да ангажират вниманието ти – това е изпитание, и трябва човек наистина да се научи да го прави без патерици. И ако се научи, а това става много бързо, научените умения за концентрация ще бъдат много по-фини, засягащи най-сложни и тънки отдели на менталния облик на човека – не само че няма да пострада никой, но живите клетки в теб ще пеят и благославят. А чрез наркотик като цигарата или алкохола – да, наистина се привличат творческите същества, обаче ефектът е кратък и с пагубни последствия, и едновременно с това страдат, плачат, загиват други същества – на 1-2% нови прозрения, да речем, се пада 98% деградация.
За мен отношението е следното – има фини неща, а има и груби (ментета). Да речем, има сложно изработени, организирани неща; при тях едно усилие се увенчава с най-разнообразни и благотворни последствия, като ЕДНОВРЕМЕННО се развиват няколко различни неща, за съществуването на които дори си не подозирал. А има и техен двойник, нещо като мимикрия – като груб дървар или тракторист, издялан надве-натри, нещо като лъже-творчество. То е като кичовска статуетка от цигански магазин, лошо изработена, направо грозна и направена от боклуци, но привидно изглеждаща като купената от най-скъп магазин. Последната има само един материал и едно последствие, тя се отличава с едообразност, а не дава множественост на пътищата, потиска и тушира способността ти да се удивляваш, да благославяш на безкрайността от пътища, а накрая ти отнема и това едничкото, което ти е дала. Ако избереш трезвото състояние, избираш първото, а ако избереш наркотиците (за леки говоря – цигари), определено загрубяваш като цяло, а това значи – изглупяване и загубване на първоначалните възможности. И това го казвам след като даже съм изпитвал как под влияние на огромни количества алкохол съм усещал че в мозъка ми се отприщват невъобразими кътчета, “осветляват” се, така да се каже, гениални малки мисли, всеки звук от музиката се усещаше невероятно…които бих могъл да напиша – и независимо от това, с пълно съзнание казвам отново – ВЯРВАМ, че в трезво състояние това също е възможно…
А ДОРИ по-слаби да са постиженията в трезво…как да кажа, някак като дялане на камъни на дневна светлина го възприемам живота в трезво, като събиране на въглища с лопата, и при това събиране Едновременно трябва да виждаш пред приятно размазания пред очите ти груб материал нещо друго – тънък, точен, цветен живот…много е приятно, обичам го, това едновременно живеене в два свята, но ми е трудно в момента да определя Различността му от концентрацията при накротици – някак по-простовато на пръв поглед е…нещата са като с тъпи ъгли милите, не са остри; по-хаотични и необработени са, с тъпи ръбове като бели въглища то слюда или някакви бяло-златни материали; интересно е да се бориш непрекъснато с отчаянието колко си гол и че не можеш и едно малко нещо да изразиш, трудно е да се бориш с недоволството от себе си, стоящо до рамото ти, също така, стрелка се през мозъка ти борбата с външните, консервативни нагласи - обществото заклеймява мъглявите, хаотични мисли…и тук е странният момент, самата работа с тази слюда ти изръсва някакъв туширащ недоволството хипнотизиращ наркотик, получаващ се от самата обич към материала и нещата. Тоест, праведните чувства отчаяние или недоволство от себе си са в интересна връзка с още по-праведните чувство на любов към нещо, интереса към него, сякаш се галят или целуват, като второто тушира първото и дотам го неутрализира, че болката напълно си заминава, даже забравяш напълно за недоволството от себе си, и скоро вече нехаеш за “слабите” резултати, често те спохожда буйна радост. И това второто го виждам като нещо много крехко, което бавно покълва в сърцето и трудно се развива, като редки житни класове, сякаш сърцето се накланя и преломява леко (за приятно усещане говоря). Имам пред вид, точно от борбата и противостоенето на тия две сили или чувства. Ето в момента точно като галене и докосване на две идеи, на две същества го виждам. Просто ги усещам между мен и клавиатурата и почти ги виждам, те са като две дебелички меки скоби, които се проплъзват една по друга, леко борейки се. Съжалявам, че не успявам добре да го изразя и ще го въприемете като нещо по-банално, отколкото е, а то е много оригинално, и трябва да призная, твърде рядко съм в него. Май трябва по-често да съм в него, всеки ден!
Докато в пияно състояния – нещата страват ОСТРИ и ти се дава наготово много ТОЧНО нещо определено. При “опиянение” нещо в теб бързо проправя път към заложбите и дарбите, които и без това имаш, и хората ги прави горди това – ех, една цигара, и виж ме, гениален съм – и това наистина е така, защото в много от нас има наистина нещо гениално, само че просто културата ни е такава, че никога досега се е изказала направо за неща, които са вредни и Дънов не е разпространен; та нашата “култура” и бога не признава, за нея няма вървене “нагоре” и “надолу”, няма ад, и пр. хайде да не навлизам в простотиите на нашия “модернизъм”. Та, независимо че тази “дневната” концентрация, на светло, е някак ПО-РАЗЛИЧНА като усещане от другата и досега не съм видял пълно покритие, предпочитам такива по-бавни и простовати резултати от едни живот, но поне живян в реалността. Сред дневната светлина. Е то другото е смърт, отиване по дяволите, но хората не са го осъзнали, затова нямам какво да го обяснявам. Мисля че са възможни същите прозрения и без наркотик, достатъчно е да си спомним невероятно творч. си нагласа когато сме били деца, а тогава даже кафе и черен чай не сме пиели, всичко е било натурално. В детството си бил толкова абстрахиран от реалността, и като играеш с играчките, ги одухотворяваш, с часове можеш да живееш говорейки с измислени неща, отговаряйки вместо куклите, обикновената пръчка или пясък се превръща в нещо друго и ти служи за нещо, и всяко нещо така може се превръща в друго, и нищо не е каквото изглежда…
Във връзка с хилядите същества, които изграждат нашето тяло, изглежда немислим акт убийството и самоубийството.
И ще кажа и следното, много важно, което четох, по спомени на човек, завърнал се от клинична смърт и видял наказанията на оня свят за ред неща: наказанието за самоубийство е…престояване в тъмен тесен кладенец, в пълна тъмнина без нито една оптимистична мисъл в течение на…200 години! И само виждаш лека светлинка отгоре всеки път когато някой помисли за теб или запали за теб свещ в църква. А наказанието за убийство е същото, но около 100 или 150 години. Както виждате адът не е вечен и опрощение има, но ад има!
Само помислете в светлината на това което казах колко безсмислени изглеждат разсъжденията за самоубийството, които сме чували или чели, че “на никого не вредиш, освен на себе си”, че било едва ли не благородно или “достоен” и “красив” изход. Ти би ли се обрекъл на такъв мазохизъм за 200 години, това е двойно повече от продължението на това което е отредено на земята, да не говорим за продължението на проблема (например несподелена любов – 2-3 години – което е породило тия мисли). На нас ни е трудно и 2 часа в такъв тъмен кладенец да проживеем. И хората искат да се самоубиват за глупости, някакви временни проблеми! За щастие на мен подобна мисъл не ми е минавала през главата абсолютно никога, не съм никак суициден тип човек. Но се чудя на някои други хора. Не си ли заслужава да се изтърпи всичко, каквото и да е то, знаейки че има някаква висша цел и смисъл.
|
08 Февруари 08, 12:16
 Коментари (2)
|
|
GEORGE ALEXANDROV/ ДЖОРДЖ АЛЕКСАНДРОВ 
